Интервю на председателя на Камарата г-н Стефан Делайе за в-к "Сега"

Председателят на Френско-българската търговска и индустриална камара се чуди защо българите за разлика от чужденците не харесват България

Жак Сегела

Живея в България от 2000 г. Дойдох главно защото жена ми е българка, а също така защото работех дълго с Жак Сегела, а тогава той се ангажира с кампанията на цар Симеон да стане министър-председател. Преди да пристигна в България, живеех в Лондон. Там познавах българската диаспора. Когато Жак Сегела пое кампанията, всичко изкристализира и дойдох в България. Царят спечели с голямо мнозинство и много хора дойдоха от Лондон да работят в неговия екип. Сегела познаваше България още от кампанията на президента Желю Желев в началото на 90-те години. Но всичко започна още по-рано.

Сегела работеше с президента Франсоа Митеран, който дойде в България в началото на 1989 г. и направи прочутата закуска във френското посолство в София с български дисиденти. Там бе и Желю Желев. Когато Желю Желев започна кампания за президентските избори, Франсоа Митеран изпрати Жак Сегела да му помага. По това време нямаше специалисти с опит на международната сцена за връзки с обществеността в България, а Сегела показа някои креативни техники. Взе бодлива тел, сгъна я по очертанията на България и постави отгоре лозунга: "45 години стигат". Това бе послание според правилата на комуникацията и политическата реклама. В същата кампания измисли и лозунга "Времето е наше!" Интересно е, че Сегела идваше от средите на левицата, а помагаше на българската десница. Но той се смяташе за митерандист.

При първата си президентска кампания срещу Валери Жискар д'Естен през 1981 г. Митеран изглеждаше като аутсайдер. Сегела му измисли лозунга "Спокойната сила" с фотография на Митеран на фона на типично френско село. От този образ изкристализира енергията на "спокойната сила", противопоставена на Жискар, който бе много по-бляскав. В кампанията през 1987 г. срещу Жак Ширак лозунгът бе "Поколението Митеран", изписан на фона на бебе (една от близначките на Жак Сегела), хванало ръката на мъж. Мисля, че Митеран избра Франция да бъде помощник на новите демократични сили в България, и в частност на президента Желев, който по-късно включи България в Организацията на франкофонските държави. Сегела продължава да работи в офиса си в агенция Хавас до днес, макар че е на повече от 80 години. Работи по начин, сякаш е в началото на кариерата си в Париж. Правил е много президентски кампании, както на левицата, така и на десницата. Повече е свързан с левицата, но докато с Митеран имаше успехи, не бе същото с Лионел Жоспен. Затова пък помагаше на десния Никола Саркози в началото на неговото президентство. Именно той го запозна с Карла Бруни, която после стана Карла Бруни Саркози.

Защо "не работя"

Роден съм в Париж и съм завършил Висшия институт за управление (ISG), който е висше училище за търговия. Оттам веднага започнах работа в сферата на рекламата и не съм спирал до днес. Толкова ми харесва, че сякаш никога не ходя на работа. За мен това е като хоби, забавление, не е нещо рутинно. Според клиентите влизам в логиката на различни професии. Ако имам поръчка от индустриалец, ставам индустриалец, ако е банкер - съм длъжен да се поставя в положението на специалист по банкиране. Ако не можеш да се превъплътиш в професионалист според клиента, за когото работиш, няма да му донесеш никаква добавена стойност и ставаш излишен. Тъй като съм любопитен, се опитвам да надникна във всичко, което ме интересува. Клиентите са толкова различни и много ми харесва да съветвам представители на какви ли не професии. Обикновено са много интелигентни и е истинско предизвикателство да им предлагам добавена стойност, така че да имат интерес да работят с мен. Трябва всеки ден да бъда много бдителен. В България има достатъчно широко поле за реклама, защото е пазар за 7 милиона потребители. Има много български и чужди марки, които едва сега осъзнават колко е важна убеждаващата комуникация, за да стигнат до клиентите. Тук има рекламен пазар за 300 млн. евро годишно.

Председател съм на Френско-българската търговска и индустриална камара от 4 години и карам втори мандат. Нося две шапки. Като председател на камарата, която има повече от 200 членове - френски и български фирми, работя на доброволни начала. Тази длъжност не е платена и е почетна. Професията ми е представител на Хавас за България и за балканския район - главно Македония, Албания и Косово. Чувствам се като българин, защото от 15 години пътувам с български делегации за срещи в Париж, където се опитвам да убеждавам французите да инвестират в България. Но също така съветвам и български фирми как да проникнат на френския пазар.

800-те дни на Симеон

С цар Симеон се срещнах в България, но познавах неговия син Кирил в Лондон, който работеше в сферата на финансите. Познавах и членовете на българския Сити клуб в британската столица. Илия Лингорски му бе председател, но по-късно стана зам.-министър. От този клуб дойде голяма група министри в правителството на Симеон Сакскобургготски. Той бе рядко явление на монарх, решил да отиде на общи избори, за да стане министър-председател на република. От всичките си разговори с него нито веднъж не забелязах желание да възстанови монархията в България. Той бе царят-гражданин. Периодът бе много интересен и царят ми правеше силно впечатление. Епохите не могат да се сравняват, но по негово време бяха направени добри неща за българите. Тогава имаше ентусиазъм и надежда. България влезе в ЕС и имаше повече вяра в бъдещето. Българите гласуваха за него с мисъл за бъдещето, а не за миналото, каквото представлява монархията. В този момент се роди идеята за 800-те дни. Обикновено в България хората гласуват с наказателен вот. Трябваше да ги убедим да гласуват "за", а не "против". Но хората бяха нетърпеливи, искаха промяна още утре. 800 дни не бяха много, за да се обещаят дълбоки реформи, но бяха достатъчни, за да се почувства вятърът на промяната. Моментът бе много интересен. Сега не се виждам повече с царя. Той пътува много. Не търси повече нашите услуги.

Тук е по-хубаво

Пътувал съм много и съм живял основно в Париж, Женева, Лондон и в София. От 15 години съм в София и съпругата ми и децата ми са българи.

Продължавам да пътувам и сравнявам условията. Да вземем за пример Албания. Там няма съжителство без брак. Щом си млад, трябва да се ожениш. После купуваш жилище и гледаш деца. В Гърция и Италия живеят много албанци. Всички изпращат много пари в родината си. Социологически там няма усещане за негативна обреченост. Масова е нагласата за движение към по-добро бъдеще. Нормално е когато имаш деца да мислиш за бъдещето. Животът на децата те тласка към бъдещето. Чувства се някакъв ентусиазъм въпреки икономическите трудности. Има засилена гражданска активност. В България е обратното и голямата беда е демографската криза. Няма по-лошо нещо от демографска крива надолу. Прогнозира се, че през 2050 г. ще останат 5 млн. българи в родината си. Младите и образованият елит напускат, търсейки работа в Англия, Италия, Германия, Франция и другаде. Това е вредна тенденция.

Имам един син от предишен брак. Той е на 28 години. Имам и един син от предишен брак на съпругата ми. Така че се грижа в България за трима синове и една дъщеря. Най-големият - Бенжамен - е роден в Париж, но говори български перфектно. Като тинейджър дойде с мен в България и остана. После учи няколко години в Шефилд, но се върна. Според него България е най-хубавата страна в света. Млад е, работи в стартираща фирма на българския пазар - "Фууд Панда", която е голяма международна компания, базирана в Германия. Тя доставя по домовете храна, поръчана през интернет. В България се конкурира с БГменю. Ако работиш в Лондон, ще получаваш много повече пари, отколкото в България, но за тези пари ще имаш по-лоши условия на живот, отколкото в София. Ако получаваш в Лондон 10, а в София - 1, ще живееш по-добре в София с 1, отколкото с 10 в Лондон. Сравнявам от личните си наблюдения. Към качеството на живота се добавят и други неща. Попадайки в Лондон заедно с всички имигрантски общности от Азия и Африка, българинът е загубен. Животът му тук би бил по-качествен.

Българският парадокс

Наблюдавам парадокс: много чужденци обожават България, докато българите се стремят да я напуснат. Сякаш губят гордостта, че са българи - като хора, които си струва да се гордеят не с големи мускули, а интелектуално. Жалко, защото България има всичко, за да бъде привлекателна, изкушаваща. Но сама се стигматизира. Не съм срещал нещастни френски инвеститори в България. Но познавам мнозина, които работят при голямо напрежение, защото постоянно се сблъскват с периферни проблеми. Така например, най-големият френски инвеститор е "Монтюпе" в Русе. Той произвежда части за автомобилни двигатели - за ауди, фолксваген, пежо, ситроен, рено, БМВ, нисан и други марки. В България има около 1000 работници, заводът е много модерен, открит неотдавна. Досега в него са инвестирани 240 млн. лв. и още 80 млн. лв. са планирани за следваща инвестиция. Изглежда всичко върви гладко, но главният проблем е комуникацията и отношенията с администрацията всевъзможни регулатори. Не е корупцията. Това е мнителност и тромавост на администрацията. Вместо чуждият инвеститор да бъде приет като добре дошъл, защото създава работни места и подобрява условията за труд, той се третира много по-строго от местните инвеститори. Условията не са еднакви за бизнеса. Това означава, че за спазване на едни и същи правила са необходими повече усилия от чуждия инвеститор. Към българския инвеститор подходът е "гъвкав", към чуждия - "свръхтвърд". И често това не може да се обясни с корупция. След като френският посланик се намеси по случая "Белведере" (казусът "Ченалова" - бел. ред.), бях питан много пъти от журналисти какво би станало, ако българският посланик в Париж критикува по същия начин френската съдебна система. Обикновено отговарям: Ако българският посланик получи информация, че българска компания е поставена под нечестен натиск от френската съдебна система, ще направи услуга на френското общество да разкрие такова нарушение. Защото независимата съдебна система е основа на демокрацията и трябва да й се доверяват както безработният, така и милиардерът. Французите биха казали "мерси" за такъв демарш на българския посланик. Правосъдието трябва да е еднакво за французин, българин или китаец във Франция.

Петанк

Френско-българската търговска и индустриална камара прави през юни турнир по петанк (френска игра с железни топки - бел. ред.). Това е много популярна игра, особено в Южна Франция и Корсика. Тя има много привърженици и в България, които са обединени във Федерация по петанк. Тя ни помага за организиране и нашия турнир, предназначен за членовете на камарата. Играта е лесна, не изисква специална спортна физика, подходяща е за всички възрасти. Когато искаш да се срещнеш с приятели, можете просто да поиграете петанк. Мисля, че го играят всички французи, и това е неговият чар. Някои мислят, че играта на бизнесмените е голфът. Но той изисква специални познания и трябва да се вземат уроци.  Освен това изисква определена сила. Петанкът е познат на всички. Той е по-демократичен, по-симпатичен. Голфът изисква да отделиш 5 часа за цяла игра, но при петанка е достатъчен половин час.